О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

29.08.2018 г., гр. Кюстендил

 

Кюстендилският окръжен съд, в закрито съдебно заседание, проведено на двадесет и девети август две хиляди и осемнадесета година, в следния състав:

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВ НАЧЕВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА

                                                                                              СИМОНА НАВУЩАНОВА

 

разгледа докладваното от младши съдия С. Навущанова в. ч. гр. д. № 314 по описа на съда за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е с правно основание чл. 396, във вр. с чл. 278 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на З.В.Е., ЕГН **********, подадена чрез пълномощника му адвокат Илиян Хаджийски, срещу определение № 1000 от 30.07.2018 г., постановено по ч.гр. д. № 1594/2018 г. на Кюстендилския районен съд, с което е отхвърлена молбата му за допускане на обезпечение на бъдещ иск спрямо "Симеонов Маркет груп" ЕООД, ЕИК *****, чрез налагане на обезпечителна мярка запор върху движи вещи – леки автомобили, описани с рег. номера в подадената молба.

В частната жалба са изложени оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение, като се твърди, че единствената преценка, която с случая се дължи от сезирания съд, е дали представените с молбата писмени доказателства са достатъчно убедителни, алтернативно, дали се налага представяне на гаранция по чл. 180, 181 от ЗЗД. Всички останали реквизити на молбата за допускане на обезпечение, липсата на които е ценил районния съд за да отхвърли искането, представлявали според жалбоподателя недопустимо разширително тълкуване на закона. Счита, че не следва молителя да изразява готовност за внасяне на гаранция, а такава следва да бъде определена служебно от съда, ако са налице предпоставките за това. Сочи, че доводът на съда досежно наличието на неяснота относно изискуемостта на вземането е незаконосъобразен, тъй като претенцията е за неизплатено трудово възнаграждение, а неговата изискуемост настъпва от момента, в който същото не е заплатено. Твърди, че не е налице неяснота относно периода за който се претендира вземането, като уточнява, че бъдещата претенция ще обхваща периода от датата на сключване на трудовия договор до датата на която същия е прекратен.

Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което поисканото обезпечение на бъдещ иск да бъде допуснато.

Частната жалба е депозирана в преклузивния едноседмичен срок по чл. 396, ал. 1 от ГПК. Същата е подадена от молителя в обезпечителното производство, срещу съдебен акт, чието обжалване е изрично посочено в закона - чл. 396, ал. 1 ГПК. С оглед на това съставът на въззивния съд приема подадената частна жалба за процесуално допустима за разглеждане.

 

За да се произнесе по нейната основателност, съдът взе предвид следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК, за да се допусне обезпечение на иска следва да се установи, че молителят има право за обезпечаването на иска, а такова право той има при наличието на две предпоставки - когато предявения иск е допустим и вероятно основателен и когато има интерес от обезпечаването, т.е. нужда от същото. В случая предмет на преценка е редовността на бъдещата искова молба, а не на молбата за допускане на обезпечение. При обезпечаване на бъдещ иск молбата по чл. 390 от ГПК е самостоятелна и тя трябва ясно да индивидуализира бъдещия иск чрез посочване на всички реквизити, които изисква разпоредбата на чл. 127 от ГПК, както и да отговаря на изискванията на чл. 128, т. 1 и т. 2 от процесуалния закон. Едва след извършване на проверка за редовност на подадената молба може да се пристъпи към изследване на нейната вероятна основателност.

Въззивната инстанция намира, че в случая не е налице достатъчна конкретизация на вземанията, които са предмет на бъдещия иск, чието обезпечаване се търси. В обстоятелствената част на молбата са наведени твърдения за наличието на вземане в размер на ***** лева за неизплатено трудово възнаграждение, без обаче да е конкретизирано за какъв период е дължимо то. Не става ясно и как е формирана сумата по бъдещата претенция по чл. 128, т. 2 от КТ. Правилно ДнРС е отбелязал в мотивите си, че дори да се предположи, че бъдещата претенция на молителя обхваща целия период на съществуване на трудовото правоотношение между него и ответника по молбата / от 29.02.2016 г. до 01.10.2018 г./, то сборът от дължимите за процесния период суми не съвпада с размера сочен в подадената молба за обезпечение.  Представянето само на описаните в молбата документи /трудов договор и извлечение от НАП/ не може да замести липсата на надлежна конкретизация, както в обстоятелствената част, така и в петитума досежно възникнало задължение за заплащането на тези суми. Това прави молбата нередовна като неяснотата на бъдещия иск относно периода и начина по който е формиран конкретния размер на претенцията препятства преценката за неговата допустимост и вероятна основателност и адекватност на поисканата обезпечителна мярка. Вярно е, че с подадената частна жалба е направено в известна степен уточнение, относно периода за което се отнася бъдещото вземане, но съгласно преобладаващата съдебна практика, настоящата инстанция преценява наличието на предпоставките за обезпечение към момента на постановяване на обжалваното определение, поради което такова уточнение е недопустимо пред въззивния съд.

Следва изрично в случая да се отбележи, че с оглед диспозитивното начало в гражданския процес - чл. 6 от ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определя от заинтересованото лице, поради което за съда не съществува нито задължение, нито възможност да тълкува и/или презумира волята му въз основа на представените с молбата писмени документи. Всички съществени елементи, очертаващи бъдещия иск, чието предварително обезпечаване се иска (страни, предмет (в т.ч. основание, размер и период на претенцията, обстоятелствата, които я обосновават), следва ясно и изчерпателно да са посочени в самата молба за допускане на обезпечение, отправена до съда по реда на чл. 390 от ГПК.

В обезпечителното производство съдът не разполага с правомощия да дава указания на молителя по отстраняване на констатирана нередовност на молбата. Надлежно сезирания с молба по чл. 390 от ГПК съд е длъжен да прецени допустимостта и вероятната основателност на бъдещите претенции така, както са формулирани в молбата и незабавно да се произнесе по нея.

Отделно от горепосоченото, за да допусне обезпечение на иска, съдът следва да постанови посочената обезпечителната мярка. Видовете обезпечителни мерки са предвидени в чл. 397, ал. 1 ГПК, а именно: възбрана върху недвижим имот; запор върху движими вещи и вземания на длъжника; и други подходящи мерки, определени от съда, включително и чрез спиране на МПС от движение и чрез спиране на изпълнението.

В случая молителя не е индивидуализирал в достатъчна степен и исканите обезпечителни  мерки. Когато е поискан запор на движими вещи- леки автомобили, какъвто е и настоящия случай, трябва да се посочи в чие държане се намират същите- от една страна с оглед подсъдността, и предвид изискването – от друга, вещта да се намира именно в държане на ответника, тъй като обезпечението не може да засегне правата на трети лица, както и с оглед възможността съдебният изпълнител да изпълни определението. Въз основа на обезпечителната заповед, съдебният изпълнител предприема съответните действия, поради което обезпечителната мярка трябва да е индивидуализирана ясно и недвусмислено, за да е налице гаранция за точно изпълнение на постановения съдебен акт.

Неконкретизираната обезпечителна мярка е достатъчно основание за отхвърляне на молбата, независимо от това дали предявените искове са допустими и вероятно основателни като в обезпечителното производство съдът не е длъжен да дава указания на молителя за уточняване и конкретизиране на искането му за обезпечение. Няма основание молбата за обезпечаване да се оставя без движение, тъй като уредбата на обезпечителното производство не препраща към чл. 129 ГПК, а и в противен случай би се обезсмислила спецификата на производството и неговите цели, както и изискването молбата да се решава в деня на подаването й / чл. 395, ал. 2 ГПК /.

За пълнота настоящата съдебна инстанция намира за нужно да отбележи, че не споделя изводите на първоинстанционния съд за липса на доказаност на обезпечителна нужда. Бъдещият иск е осъдителен, а обезпечителната нужда за кредитор с твърдяно неудовлетворено парично вземане се презюмира. При едно бъдещо осъдително решение в полза на ищеца за него винаги се предполага, че ще бъде невъзможно или поне значително затруднено осъществяването на правата му по това решение, ако длъжника предприеме действия по намаляване на имуществото си чрез разпореждане с наличните си активи.

Неправилно първостепенния съд е посочил в мотивите на обжалвания акт и, че  за да бъде допуснато обезпечение срещу гаранция е за необходимо изявление на молителя, с което той да изрази готовност за внасянето й. Гаранцията има за цел, освен да обезщети ответника, да дисциплинира молителя, т.е. тя го възпира от подаване на неоснователни и неподкрепени с убедителни писмени доказателства молби. Двете предпоставки на чл. 391, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК могат да се кумулират, т.е да се изиска гаранция и при наличието на писмени доказателства. В правомощията на съда е да прецени, че с оглед на конкретните обстоятелства и нуждата от обезпечение, такова следва да бъде допуснато при внесена гаранция, каквато съдията може да определи и в случая по ал. 1, т.1 на чл. 391 от ГПК. Ирелевантно е дали молителя е заявил готовност да внесе такава или не.

Предвид горното, макар и с частично съвпадащи мотиви, постановеният от районния съд отказ по молбата за обезпечение е в съответствие със закона и частната жалба против същия следва да бъде оставена без уважение.

Съгласно Тълкувателно решение № 1/21.07.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС определението, с което въззивният съд се произнася по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което е допуснато обезпечение на иска или молбата за обезпечение е оставена без уважение, не подлежи на касационно обжалване. След приемането на тълкувателното решение е направена законодателна промяна в нормата на чл. 396, ал. 2 ГПК с ДВ бр. 100/2007 г., според която, ако въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС, при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационното обжалване е допустимо само в хипотезата, когато първоинстанционният съд е отказал да допусне исканото обезпечение, а в производството по въззивна частна жалба молбата е уважена и обезпечителните мерки са наложени от въззивния съд. Ако първоинстанционният съд е допуснал обезпечението, а същото е потвърдено или отменено от въззивния съд, както и ако първоинстанционният съд е отказал да допусне обезпечение и този акт е потвърден от въззивния съд, определението на въззивния съд не подлежи на обжалване пред ВКС.

 

Водим от горното Кюстендилски окръжен съд,

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ  частна жалба с вх. № 19529/09.08.2018  г. на З.В.Е., ЕГН **********, подадена чрез пълномощник адвокат И.Х., срещу определение № 1000 от 30.07.2018 г., постановено по ч.гр. д. № 1594/2018 г. на Кюстендилския районен съд

 

Определението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: