О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

30.07.2013 г., гр. Кюстендил

Кюстендилският окръжен съд, в закрито съдебно заседание, проведено на тридесети юли две хиляди и тринадесета година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

АНДРЕЙ НИКОЛОВ

разгледа докладваното от младши съдия А. Николов в. ч. гр. д. № 463 по описа на съда за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 - чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Г.С.Д., ЕГН **********,***, чрез пълномощниците си адв. Илия Тричков и адв. Елена Попова, насочена срещу Определение от 17.06.2013 г., постановено по гр. д. № 97/2013 г. по описа на Кюстендилския районен съд.

С оспорвания първоинстанционен съдебен акт е било спряно производството по горепосоченото дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК до приключване на проверката по преписка вх. № 1258/2013 г. по описа на Районна прокуратура – Кюстендил.

Частният жалбоподател поддържа, че оспорваното определение е неправилно. Сочи, че не са налице предпоставките за спиране на делото. Заявява, че не са събрани доказателства за извършено престъпно деяние. Твърди, че последиците от образуваното наказателно производство за престъпление по чл. 315, ал. 1 във вр. с чл. 309 НК нямат самостоятелно значение за основателността на предявената пред РС – Кюстендил искова претенция. Посочва, че процесният запис на заповед не е бил оспорен своевременно. Иска от въззивната инстанция атакуваният съдебен акт да бъде отменен и делото върнато на първия съд за продължаване на следващите се процесуални действия.

Ответникът по жалбата Л.Д.М., ЕГН **********,***, чрез процесуалния си представител – адв. Вася Пешева, е депозирал отговор по реда на чл. 276 ГПК. Намира оспорването за неоснователно, а определението на районния съд за законосъобразно. Счита, че досъдебното производство, по повод на което районната инстанция е постановила спиране на делото, касае именно записа на заповед, върху който жалбоподателят Д. основава ищцовата си претенция. Изразява несъгласие с доводите на последния, че липсва своевременно оспорване на истинността на менителничния документ. Навежда съображения, че изходът на образуваното пред първата инстанция исково производство зависи от установяването на извършено престъпление по чл. 315 НК, сочейки също така че от гражданския съд са разкрити белезите на такова деяние. Твърди, че спирането на производството не би причинило вреди на първоначалния ищец, докато при продължаване на делото и постановяване впоследствие на евентуална осъдителна присъда за документно престъпление ще бъде налице основание за възобновяване по чл. 303 ГПК. Това от своя страна пък щяло да породи необходимостта от ново гражданско дело за връщане на недължимо платените суми от страна на ответника М..

Настоящият съдебен състав, след като взе предвид становищата на страните, съобрази обстоятелствата по делото и приложимия закон, намира за установено следното:

Подадената частна жалба е процесуално допустима.

Разгледана по същество последната се явява и основателна. Съображенията за така направения извод могат да бъдат обобщени по следния начин:

За да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК едно гражданско дело, е необходимо да се констатира едновременната даденост на следните изисквания: 1/ в процеса на разглеждане на делото да се установи наличието на престъпни обстоятелства (което трябва да стане посредством конкретни доказателствени източници) и 2/ от установените обстоятелства с престъпен характер да зависи изходът на гражданския спор. Във връзка с последното следва да се посочи, че престъпните факти ще касаят предмета на делото най-напред, ако представляват елемент от фактическия състав, пораждащ правоотноошението, част от чието съдържание е спорното материално право (вж. изрично в този смисъл Определение № 135 от 02.02.2011 г. по ч.гр.д. № 266-2011 г. на САС-ГК, 8-и състав, като застъпената теза в това определение е възприета за правилна с Определение № 589 от 28.11.2011 г. на ВКС по ч.гр.д. № 504-2011 г., І г.о.). От друга страна, не може да има спор по въпроса, че изходът на едно гражданско съдебно производство ще зависи от установяването на престъпни обстоятелства и в хипотезата, когато същите имат характера на правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи, правопогасяващи или правонамаляващи факти.

Принципният проблем, от който е детерминирано решаването на настоящия казус (а именно налице ли е основание за спиране на делото в случая), се свежда до това дали при установяване на данни за неистинност на документ, която е резултат от престъпление, са изпълнени условията на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.

Истинността на документите е родово понятие, включващо в себе си понятията вярност и автентичност. Един документ (без значение дали е частен или официален) притежава автентичен характер, когато материализираното в него изявление изхожда действително от лицето, посочено (обозначено) като негов автор. Неавтентичният документ е подправен, като предмет на подправката може да бъде подписът и/или съдържанието (текстът) преди подписа.

В конкретния случай още в отговора на исковата молба (вж. л. 9 от първоинстанционното дело) ответникът М. е навел доводи, че е положил подписа си върху бял лист, който впоследствие е бил запълнен със съдържание, несъответстващо на волята му. По-конкретно твърди се, че е бил оформен запис на заповед, въз основа на който жалбоподателят Д., претендира на основание чл. 422 ГПК установяване дължимостта на процесните суми от 300 евро и 20 лв. – предмет на образуваното пред РС – Кюстендил първоинстанционно производство.

По същество това изявление представлява твърдение за неавтентичност на процесния менителничен ефект и съответно е налице неговото оспорване. По тази причина е следвало да бъде отправено питане (от съда) до другата страна дали ще се ползва от документа и при положителен отговор да бъде открито производство по чл. 193 ГПК. В рамките на последното и посредством доказателствените способи, визирани в чл. 194, ал. 1 ГПК, пък може да бъде преценена твърдяната неавтентичност на записа на заповед, върху който се базира ищцовата претенция. Тук е необходимо да се изтъкне, че е ирелевантно дали документът е инкриминиран и ако е, кой е автор на евентуалното престъпно деяние. В тази връзка може да се посочи, че и в правната теория се застъпва тезата, че за правилното решаване на делото при съмнение за неавтентичност на документ е без значение дали подправката е резултат на престъпен акт, след като съдът, разглеждащ спора, може чрез средствата на гражданския процес да прецени автентичността на документа (вж. в този смисъл „Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар”, авторски колектив, ИК „Труд и право”, 2012 г. – стр. 417).

От друга страна, и в практиката на ВКС се приема, че не във всички случаи на разкриване на престъпни обстоятелства в хода на едно гражданско дело е налице основание за неговото спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Такова основание ще съществува само когато има тъждество между деянието, което е предмет на доказване в исковия процес, и деянието, което е предмет на доказване в наказателното производство (вж. така цитираното по-горе Определение № 589 от 28.11.2011 г. на ВКС по ч.гр.д. № 504-2011 г., І г.о.). Освен това необходимостта от спиране на производството на обсъжданото основание е продиктувана от принципната невъзможност престъпни обстоятелства да се установяват от гражданския съд (вж. в този смисъл Определение № 116 от 15.02.2012 г. на ВКС по ч.гр.д. № 5-2012 г., ІІІ г.о.). Ето защо и от спирането по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК има смисъл тогава, когато присъдата ще е задължителна за гражданския съд на основание чл. 300 ГПК, както и ако съответният инкримиран факт не може да бъде установен по реда на гражданския процес (вж. в този смисъл Определение № 142 от 18.03.2011 г. на ВКС по ч.гр.д. № 114-2011 г., ІІІ г.о. и Определение № 239 от 26.04.2011 г. на ВКС по ч.гр.д. № 218-2011 г., ІV г.о.).

Разглежданият казус обаче е различен. За правилното решаване на първоинстанционното дело не е необходима присъда, чрез която да се установи наличието или липсата на документно престъпление. Предмет на спора не са гражданските последици от престъпно деяние, каквото е изискването на чл. 300 ГПК. Спорният предмет касае съществуването на вземане в полза на ищеца по процесния запис на заповед и неговото изясняване предполага отговор на възражението на ответната страна, че менителничният документ е неавтентичен. Този проблем обаче може да намери разрешение в рамките на самото гражданско дело по реда на чл. 193 ГПК, както вече беше изтъкнато.

В крайна сметка, ако се възприеме тезата, че при всеки случай на установяване на данни за неистинност на документ, дължаща се на престъпление, делото трябва да се спре, това означава, че разпоредбите на чл. 193-194 ГПК ще загубят своя смисъл. Идеята, заложена в плоскостта, върху която се базира производството по оспорване на документи, е различна. Неслучайно в чл. 194, ал. 2, изр. 2 ГПК изрично е посочено, че когато се разкрие неистинност на документ, съдът сезира съответния прокурор. Това сезиране се налага именно, защото са разкрити белезите на престъпен акт, но в никакъв случай не е налице основание за спиране на делото. Логиката на едно такова разрешение се свежда до обстоятелството, че дали неавтентичността на документите произтича от престъпление е ирелевантно за основателността на иска.

От значение в случая е единствено налице ли е подправка на записа на заповед в твърдяната от ответника насока, за което обстоятелство наказателната присъда няма задължителен характер по отношение на гражданския съд. Това е така, понеже предмет на делото не са гражданските последици на престъпното деяние.

Ето защо и в настоящото дело, след като е направено своевременно оспорване на автентичността на документа, следва първият съд да извърши проверка на същия съобразно чл. 194, ал. 1 ГПК. В тази насока могат да се ползват показанията на вече разпитаните свидетели, както и да се назначи съдебно-техническа екепертиза (СТЕ) на документ. Последната трябва да даде отговор на въпроса дали върху процесния запис на заповед първо е положен ръкописният текст (подписи и имена на ответника) и съответно след това е отпечатан текстът, стоящ преди подписа и материализиращ менителничното изявление.

В обобщение може да се заключи, че правилното решаване на образуваното пред РС – Кюстендил гражданско дело не зависи от установяване с влязла в сила присъда на наличието на документно престъпление, след като оспорената автентичност на менителничния ефект може да бъде преценена в рамките на гражданското производство. Това налага атакуваният първоинстанционен съдебен акт да бъде отменен и делото да се върне на районния съд за продължаване на следващите се процесуални действия.

Ръководейки се от изложените съображения, Кюстендилският окръжен съд

О П Р Е Д Е Л И:

ОТМЕНЯ протоколно определение от 17.06.2013 г., постановено по гр. д. № 97/2013 г. по описа на Кюстендилския районен съд, с което на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е било спряно производството по посоченото дело до приключване на производството по преписка вх. № 1258/2013 г. по описа на Районна прокуратура – Кюстендил.

ВРЪЩА делото на Кюстендилския районен съд за продължаване на следващите се процесуални действия.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.